Седефени кули (Любов по човешки)

Върховете ти са в осмото небе.
В подножието на очите ти се губя.
И пърхам дълго с малките криле
на колибри – съм туптежна до полуда.

В простора на ръцете ти се лея,
понесла твоите парченца идеалност.
С потоците на твоя смях се смея.
А морето ти ме прави дваж по-давна.

На всеки цвят за тебе заприличвам.
Сбирам грешки, гумички и точки
с една любов, гранична със надеждата,
да бъда пълно (в тебе) многоточие.

И да съм чиста, пясъчна и бяла...
Да бъда две обични мили думи.
След теб (без теб) не бих живяла -
светът ми би се разпилял (и срутил).

С мидени черупки правя кула…
Да ме погледнеш. Седефен бисер стискам
в малката си длан – като на кукла,
изиграна от мечтата си за принцове.

А вечер дългите си плитки правя
(за да се изкачиш през кулите от пречки).
И аз си знам - не си забравил,
човек обича бурно (по човешки).

2008