З(р)ее самотата

Ще те помоля нещо.
Нещо лично.
И може би ще бъде твърде много.
А тази вечер
ти си безразличен.
И да те разгадая май не мога.

Да се погледнем
(само не в очите!).
По-дълбоко. Малко по-навътре…
Където есен
гази, а полите и’
ни прегръщат (като преди тръгване).

А аз не искам (още) да си ходя.
Но май че твоето палто
е на вратата…
Така че бързам. Нека те помоля
преди да си заминал.
И да продължиш нататък.

Да се видим…
Като по-любими,
времето със теб не ни достигна.
Нито грам.
Нито миг.
А (понякога) си мислех, че те имам…

Прощавай.
Тръгнал си!
И малко късно те посягам.
До мен си. А очите ти са мътни.
И мислите ти другаде са.
Ти избяга…

Където погледите са от Мъка…

и е тъмно!
Като в чаша,
по която черното кафе изсъхва.
Захлупиха се болните клепачи…

и вратите зеят.

Празни като “теб и мен”.

…а устните изсъхнаха…

2008