неделя, 14 март 2010 г.

Сянката у мене



Вечер сянката на дневната луна
като бледа есенна светулка
втурва се в очите ми сама
и горчи в устата ми на мъка.

Както прошка. В дъното на мир.
И отразява се в тъгата ми, безсилна
да ме притегли в тихата си шир,
където да се скрия и обилно

да се нашаря с маски на лъжи.
Хиляди лица в джоба ми се скубят.
С прошарени и меки, пухени коси.
Клоунски и на просяк. Адски се чувствувам.

Криво отражение на приказка. На блян…
и наобратно прекопирани илюзности.
Какво ли е да бъдеш тъй голям,
че да се свиеш в две конфузности

и да прекараш там един живот.
Колкото две шепички нетесен?
А у тях – вода, небе и Бог…
Сянката у мене пърха вечер.

2008

Няма коментари:

Публикуване на коментар