неделя, 14 март 2010 г.

Догма (По човешки)



Хоризонтът изтъня. До ново Нищо.
Прескочих времето и мястото към тебе.
Защото, както беше казал Богът,
да те обичат е ужасно тежко бреме,

което трябва да преносиш сам. Като удавник.
А реката става вечно по-широка.
И времето си хвърляш в нея. Заедно
с малкото останала тревога.

Че си човек. (а е човешко да обичаш...)
А дяволски е страшно да загубиш
това, което те превръща в личност.
(И кара те безумно да се влюбиш,

макар и ужасен и стенещ до полуда...)
Каквото ти остане, е излишно.
И ненужно (просълзи се Юда,
край изстиналата вяра във огнището).

По човешки. Чудо си и Грях.
Но ти обичай! Ти обичай, Боже!
Защото само там, в мига на страх,
в мига на обич ти, човече, можеш

да станеш по-безсмъртен и от вечността.
Хващай се за крехкичките сламки.
Те са (другата човешка) длан
на Личност, на Спасител и Удавник.

И ти обичай. По човешки грешно.
И обичта ти ще пребъде вечна.

2008

Няма коментари:

Публикуване на коментар