Удавяне (в теб и във чувства)

Тича дъждът, играе на гонене -
капка след капка, ръмят сетива
на устни, които в моите ровят,
и някакво чувство над суха трева...

Нежно ме галят страните на вятъра,
капка по капка ми пее пороя.
Облаци пишат, напук на Създателя,
че въпреки всичко съм твоя.

Локва се стича, протича през пръстите,
сякаш е купичка пясък.
Мокро ли с тебе се влюбихме,
дъждовно и крайно неясно?

И тя, любовта ни, е точно такава -
безумно течение, помитане диво...
Аз те обичам, а ти не забравяш,
че съм просто стихийно красива:

опъната струна под водопад.
На такава магия приличам.
Ведрата се леят в сивия свят,
приближават нас, нашто обичане.

Но никой вихър не ще ни надвие -
нашите бури са по-силни от воя.
И никой потоп не може да скрие
следите ни в локви в пороя.

Остава ни само да пиеме капките.
Една по една и съвкупно.
Устните същи не ти ли загатнаха
копнежа за твоя целувка?

И посрещни ме ти там, сред мълнии, трясъци,
прокарай нежно пръсти през косите.
Мокри и в мислите, сред тътнещи отблясъци,
да бъдем две стихии в низините.

2007