понеделник, 22 март 2010 г.

Равно-сметка


Оставяш във устата вкус на кръв
и ми правиш рани по ръцете.
Защо ли ми се падна ти за мъж,
по който си изписах сърчицето(?!),
а някога го имах за голямо –
една топлийка с дупчици, тръбички...
Но "някога" е общо кратно
насред хлапашките ми грешки,
а днес съм мъдра и съзряла
(и си повтарям късно нощем,
че не е имало развали
и теб не съм сгрешила още).

неделя, 14 март 2010 г.

Познавам те (Приличаш на дланта ми)



Познавам те.
Приличаш на дланта ми,
на мислите ми, устните,
смеха,
на двайсетте прободни рани,
останали подир страстта,
защото тя е вечно дива.
Питомното не боли,
но е кухо
и е сиво.
Познавам те.
Приличаш ми...
на бляскавото във очите –
литнали в нощта светулки.
И много ми напомняш дните,
в които в две преструвки
самата аз се криех.
Познавам
и пияната надежда,
че ако се насилиш,
животът ще е прежда -
едно конче след друго
и... всичко се оправя.
Ала що за път е
тъничката права,
извезана от чужди пръсти,
мисли и желания -
сламка за един удавник
от съжаление направена.
Но ние с теб летим!
Приличаш на дланта ми -
едно крило и миг...
да паднем във света им.

2009

Защо/то ме има



Аз спя до тебе,
спя до тебе, мили,
положила глава на страховете си.
Дали ще стигнат
всичките ми сили
да пренеса света на раменете си?
Дали ще имам
нежната ти смелост,
с която всеки ден се будиш
(не знаеш колко
често съм страхлива,
че мога във съня да те изгубя)?
Дали ще бъда
толкова голяма
колкото големи са очите ти -
във мен да се открием
двама,
когато сме изгубили следите си?
Не се ли свърши
силното у мене,
когато ме покани във ръката ти
като пухче на топола
да поседна
и да бъда пазена от вятъра...

Поглеждам в теб
и зная -
безнадеждно,
само с теб
ме има,
моя нежност...

2009

Другите са прах във времето



Звездите са зашепнали. Отрано.
Тази нощ в очите ти се давя.
Косите ми, макар че са прибрани,
разливат се по силното ти рамо
и капят като свещи по страните –
отмятай ги без свян, любими.
Като водопади. Като грешка
ме повтаряй. И ми сипвай вино.
Право във душата. От ръцете ти
се лети. Обичам небесата,
когато през сърцето ти
минава пътят на ятата,
пресекли теб и мен във точка,
наречена условно „ние”.
„Нас” е близко и е топло...
Както в устните ти име,
със което ме наричаш.
Има те по мойта кожа,
има те в очите ми.
Не е никак сложно -
обича те жената в мене,
момичето във мен целува те.
А другите са прах във времето,
шепа трудности и влюбване,
което само ни привързва –
един за друг. Във пълнолуние.
Остави косите ми развързани,
за да ни скрият от света. И другите.

2009

Всеки милиметър обич



По стъпките на мислите ти бягам.
И гоня се с лунички по паважа
на твоето лице... Протягам
със устни пръсти да накажа.

Всеки милиметър обич
капки нежност ще поръсят.
По красивата ти кожа.
Сто целувки. Ще се пръснат

и очите ще прогонят –
за да обичаме по сляпо лудо.
От думите ти ще отроня
петнайсет грама чудо

и във шепите ще дъхна
да ги сторя на мечти,
по които с теб да стъпим,
да стъпим и да полетим...

Така че протегни ръце – да падна
във твоята любов с звездите.
Ако да обичаш, е грамадно,
със теб живеем в висините.

2008

Червено е всичко по залез



Куршум...
След куршума.
Право стреляй, смили се над мене.
И не мятай измамните думи,
че този патрон е последен.

И после оставаш със празна
цев (тя с душата ти, съща).
Ще е толкова жалко да паднеш
преди аз сама да се свърша

и покапя по розите,
с които ухажваш съдбата...
Да повдигнем залозите?
Първо стреляй в главата,

защото, все казват, Надеждата
последна умирала, значи
накрая е ред на сърцето ми,
накрая се пада да плаче,

че дупката в него ще стане
метър на метър... на бездна.
Червено е всичко по залез.
Изстрел! и изход. Любезност...

показа се джентълнем в края.
По-рано не можеше (зная!)

2008

На ръба (Стреляй във мислите)



На ръба на едно пожелаване
съм стиснала пясък. Броя...

Боли ме главата от чакане,
от мисли хиляда в една.

Пада времето в мен на подскоци.
И се чупи духа ми на две.

Загубих им броя на всички посоки,
които кръстосват у мен.

Като слепи въжета. С хлабави възли…
Краката ми меки са. Виж!

Докосни ме "случайно", когато се мръдваш
и после най-нагло лъжи,

че си силен и смел, безразличен.
И пясък разливай по пътя към тебе.

А аз от ръба на едното обичане
ще се полюшвам. По малко смутена,

че броят се губи. С твоите истини.
Че в лутане дишам. Пустинно небе.

Да те мразя, ще бъде най-искрено.
И ще бъде дори по-добре...

Но по пясък вървя. Към теб. По стрелките
на стенното време. На крачка обичане

и те желая. Нека опитам…
А не успея ли – стреляй (с мисли) във мислите.

2008

Сянката у мене



Вечер сянката на дневната луна
като бледа есенна светулка
втурва се в очите ми сама
и горчи в устата ми на мъка.

Както прошка. В дъното на мир.
И отразява се в тъгата ми, безсилна
да ме притегли в тихата си шир,
където да се скрия и обилно

да се нашаря с маски на лъжи.
Хиляди лица в джоба ми се скубят.
С прошарени и меки, пухени коси.
Клоунски и на просяк. Адски се чувствувам.

Криво отражение на приказка. На блян…
и наобратно прекопирани илюзности.
Какво ли е да бъдеш тъй голям,
че да се свиеш в две конфузности

и да прекараш там един живот.
Колкото две шепички нетесен?
А у тях – вода, небе и Бог…
Сянката у мене пърха вечер.

2008

Зависима



Сълзят ми очите. От взиране.
А ръцете ми стенат прегракнали,
да те викат сред хора и минало.
Колко искаш, кажи ми, оракуле,

да ми покажеш нароч(е)ното?!
(в твоите думи, завито, неясни
и въпреки всичко животът ми
се сбъдна) На тебе подвластна

останах от крачка до крачица.
До дъно препих със магията.
И последните капчици, значещи,
че съм просто една просекиня,

излях във морето от искане…
И края видях му. В началото.
Вълна във очите ми плисна.
Прокапаха. Вън и във тялото.

Мое и чуждо се сляха
и бавно провлачи се времето...
С чудото твое, оракуле,
кажи ми кое ми е бремето

и посочи ми къде да
прекръстя накуп греховете си
(мои и твои).
Победите
взеха и мен във ръцете ти…

Средите ненужни са. В разказа.
Начало и Край са се сраснали.

2008

Съблечена



Облякла съм нощта. До коленете.
Голи ходилата ми танцуват.
Толкова криле събори Времето,
колкото, навярно, се чувствувам...
Лъгана. От своите терзания,
от миналото ми, от моите копнежи,
от толкова мълчани обещания,
че даже в себе си да ги прережа
кръвта ми ще откаже, ще се разбунтува…
Подреждат се звездите като карта,
но не такава за пътуване,
а за връщане обратно.
При парченцата, връвчиците.
При малките ми дневни изневери.
И приютяват ме къдриците
на две кукли, що намерих
скрити в дъното, отляво на сърцето ми,
в детското на мойто отчаяние.
…колко много знае Времето…
…колко празна ми е Стаята…
А моите коси, безумно прави,
мислят си за слънце, светъл вятър.
Пак сграбчили са лунния овал -
настъпен като чезнеща следа
в пясъка забита -
най-последен отпечатък
на моята открадната душа...
Облякла съм нощта до коленете.
Дано прости ми, но я свличам.
Защото мога аз да бъда мене си
и въпреки това да се обичам.

2008

Безсилни



Очите ти разтапят моя свят
и нещо в тебе ме превръща пак в безсилна.
Ръцете ти опитват да ме спрат
макар и двамата да знаем – непосилно
ще бъде после да се разделим.
А вече в твойте пръсти се попивам...
И не ми се ще… за нито миг
да капна другаде, да ме отмие
малката ми гордост на жена.
С твоята – сапунено мехурче.
Невероятно е как слабостта
накара, невъзможни, да се случим.
С измислените птичи гласове.
А птиците, макар и полетели две,
умират, казват, поединно.
А аз не искам ти да си отидеш!
И аз не искам твоят глас да спре!
Нима светът би бил единен
и може някой някъде (къде?!)
да бъде пак щастлив
(всесилен),
щом теб те няма?!
…няма…
Щом няма кой да му протяга две ръце...
Сега в очите ти съм двама -
полу-жена, полу-дете,
което се страхува да те следва
и да се нарани в вихрушката живот.
Очите ти са някак най-последни…

Капка… капка…
Ще (се) спре(м) ли?!
Или ще се (пре)даде(м)?

2008

Догма (По човешки)



Хоризонтът изтъня. До ново Нищо.
Прескочих времето и мястото към тебе.
Защото, както беше казал Богът,
да те обичат е ужасно тежко бреме,

което трябва да преносиш сам. Като удавник.
А реката става вечно по-широка.
И времето си хвърляш в нея. Заедно
с малкото останала тревога.

Че си човек. (а е човешко да обичаш...)
А дяволски е страшно да загубиш
това, което те превръща в личност.
(И кара те безумно да се влюбиш,

макар и ужасен и стенещ до полуда...)
Каквото ти остане, е излишно.
И ненужно (просълзи се Юда,
край изстиналата вяра във огнището).

По човешки. Чудо си и Грях.
Но ти обичай! Ти обичай, Боже!
Защото само там, в мига на страх,
в мига на обич ти, човече, можеш

да станеш по-безсмъртен и от вечността.
Хващай се за крехкичките сламки.
Те са (другата човешка) длан
на Личност, на Спасител и Удавник.

И ти обичай. По човешки грешно.
И обичта ти ще пребъде вечна.

2008

Минал огън



Липите лягат във краката ми. По залез.
Изчезват рамките. Сглобен е пъзелът.
Разпада се преградата. И капка ален
отровен дим се носи през прозорецът

на моите остатъци от истини,
на всичките поля и езера в сърцето...
Когато съм се търсела във Нищото,
аз винаги била съм на небцето ти.

Така горчаща. Като първа стъпка.
От несигурност (краката ми треперят),
навярно съм била за тебе тръпка,
която не успяваш да намериш

във другите, във себе си... (във мене?)
Не ме лъжи. Достатъчно загубих.
Тази нощ е някак най-последна…
И не вярвам с теб след нея да се будим.

Заедно. В устата ни е сухо.
И няма вкус на влюбени целувки.
Да се престорим можем преизкусно.
Но струва ли си? без преструвки.

Да бъдем себе си. (Макар и чужди хора.)
Да се обичаме (макар и вече трудно).
А останалото… то е минал огън.
Под мека пепел. Сива и ненужна.

2008

З(р)ее самотата



Ще те помоля нещо.
Нещо лично.
И може би ще бъде твърде много.
А тази вечер
ти си безразличен.
И да те разгадая май не мога.

Да се погледнем
(само не в очите!).
По-дълбоко. Малко по-навътре…
Където есен
гази, а полите и’
ни прегръщат (като преди тръгване).

А аз не искам (още) да си ходя.
Но май че твоето палто
е на вратата…
Така че бързам. Нека те помоля
преди да си заминал.
И да продължиш нататък.

Да се видим…
Като по-любими,
времето със теб не ни достигна.
Нито грам.
Нито миг.
А (понякога) си мислех, че те имам…

Прощавай.
Тръгнал си!
И малко късно те посягам.
До мен си. А очите ти са мътни.
И мислите ти другаде са.
Ти избяга…

Където погледите са от Мъка…

и е тъмно!
Като в чаша,
по която черното кафе изсъхва.
Захлупиха се болните клепачи…

и вратите зеят.

Празни като “теб и мен”.

…а устните изсъхнаха…

2008

Загубено (Един клавиш простена в мрака)



Един клавиш простена в мрака.
Самотно, като нощна сова.
Ще се преструвам, че те чакам,
че тази песен не е никак нова

и съм я писала преди да си отидеш.
(А съм я скрила в някой скрин.)
Когато ти на пръсти си излизал
и погледът е ставал син

(от много тъжност). Ти си нежен.
По стъпките ти ноти пращам.
Не си ми върнал нищо. Ни последен,
ни първи стих не си отпращал.

Което може би е знак, че ме обичаш.
(А може би че просто си инат.)
Ти винаги си толкова различен…
(На бузата ми капчица брокат.)

Спомня изгревът целувки на клепачите.
Със твоя дъх (мечтание облича).
Звездите шепнат дълго стари обещания,
в които с тебе бяхме адски лични.

Но бяхме... Беше. Вече теб те няма.
(Защото ти, не аз, си тръгна без и дума.)
Един клавиш простена в мрака
и самотно се стопи… Загубено.

2008

Студ (Коловози)



По ледовете си вървя (по мойте длани)
и следвам стъпките, които нямат име.
Слънцата ми умряха (като сто лета).
И нещо в мен умря. И замрази ме.

А (знаеш ли?) кръвта ми беше жива.
И може би дори горя (със теб).
Но нямам нищо вече. Нямам капка сила.
Мисли за мен като за кубче лед.

Билет.
Купувам от престорената будка,
която лъже, че познава Гордостта ми.
Ръцете ми в треперене изсъхнаха,
игличките зашиха будни рани.

И няма вече даже лъч (надеждата
отиде си с изтръпнала коса).
Дъждът у мен замръзна и посегна.
Да ме прегърне. Счупи се.Вървя…

...към нищото, което ме преглъща.
За другите съм прегорчива. И голяма.
Не се опитвай (и наум) да ме прегръщаш.
Дори съня ти ще премръзна. Като хала.

Без да знаеш тръгвам и боля (неужким).
Вечното ми “никога” прокапва.
На стъклото дъх. По него пръсти.
Голи длани… и не знам разтапяне.

Защото аз съм лед.

И лед съм. И замръзвам.

2008

Седефени кули (Любов по човешки)



Върховете ти са в осмото небе.
В подножието на очите ти се губя.
И пърхам дълго с малките криле
на колибри – съм туптежна до полуда.

В простора на ръцете ти се лея,
понесла твоите парченца идеалност.
С потоците на твоя смях се смея.
А морето ти ме прави дваж по-давна.

На всеки цвят за тебе заприличвам.
Сбирам грешки, гумички и точки
с една любов, гранична със надеждата,
да бъда пълно (в тебе) многоточие.

И да съм чиста, пясъчна и бяла...
Да бъда две обични мили думи.
След теб (без теб) не бих живяла -
светът ми би се разпилял (и срутил).

С мидени черупки правя кула…
Да ме погледнеш. Седефен бисер стискам
в малката си длан – като на кукла,
изиграна от мечтата си за принцове.

А вечер дългите си плитки правя
(за да се изкачиш през кулите от пречки).
И аз си знам - не си забравил,
човек обича бурно (по човешки).

2008

Пелин



В две чаши на тъгата ни се давим.
Полупълни мисли ни тешат,
че целите със теб сме си отдадени,
а може би… гърдите се менят.

Или ръцете ме болят от нещо друго?
Не ми повтаряй колко днес съм крива.
Потоци от отдаденост и лудост
отдавна с теб не съм делила...

Поглеждаме се… бегло и неясно.
Очите ни са тежки от вини,
а, може би, пък виното ни стряска
с реквием на нежност и (престорени) искри.

С теб май от сто живота все не сме си близки...
Пияна съм. От толкова разлъки и преструвки.
Не се пресягай. Малко всъщност аз те искам.
И много мъничко за мене всъщност струваш.

Да те платя е лесно (даже смешни сме!)
със тези вечни, лепкави усти.
Сладникава любов и леки радости...
От чашите май взе да ни горчи.

И ти горчиш, горчиш ми страшно много.
Целувам те.
И този път за сбогом.

2007

Мащабно (В детайли сме си твърде лични)



Километри от вини са се проточили
по съвестите на света корав,
а той ги къса, прави многоточия.
Без да спира, тръгва… знак по знак.

Релси от безкрайни полигамии.
Моногамно се успоредят.
Точкови езици, неразбрани.
Вавилонски участи множат.

И аз съм там – насред поляните
от гибелно разнищени различности.
Сама. На капка от признанието,
че дяволски съм скучна. И измислена.

И ти си сам. “Над” грубияните.
Не се оглеждай в моите страни.
Няма линии. Само настояване,
че този дъжд у мен ще заличи

последните остатъци (от чиста съвест).

Аз може да ти струвам страшно скъпо –
два пъти твоята душа. И два живота.
Не се обръщай. Тръгвай си. До лудост
ще бъда само тъжни многоточия.

2007

Вкъщи (Привикнала)



Мразя тъмни и пусти алеи
(а все по мръкнало идвам към къщи).
То на блока (във който живея)
даже слънцето вечно се мръщи.

Входът му леден едва ме прибира.
Стените ме блъскат, (съм) като в мелачка.
Домът ми е сякаш бездворна постеля.
В тъмното аз съм една Пепеляшка...

През прозорците виждам блата (не морета).
А в саксиите тръни виреят.
Няма никой (само аз и портрети)
в подобен дом да живее.

Стъпя ли тихо, отекват кошмари
на прежни усмивки, които заключих.
Дванадет, два, все еднакво, ударят ли
аз друга не съм, не бих се и случила.

Мразя тъмни и празни алеи
(и все да си идвам към къщи).
То във блока (във който живея)
няма (ни)кой, който се връща.

2007

Една стихия (Силни са орлите ми)


Смела съм! Силни са орлите ми.
Със синеви под яките крила.
В сенките - побира се добитъкът,
а аз над него. Дишам и летя...
превръщам се на лъч и на магия.
По-силна съм от вчера, от преди!
Не се опитвай да ме скриеш -
направила съм себе си в следи,
които да последвам, без да се изгубя...
До моите земя, недра и небеса.
Подвигам се на пръсти, нокти кри'вя.
Попадам в измерения на свобода.
А там пак Аз! Въздушни коридори.
Кълбо от искания на горчив пелин.
Не се побирам в малките простори.

На твоето обичане не съм покорна.
По-смела съм! Вълчица съм с криле.
Една стихия. В себе си затворен,
светът ти няма да ме спре...
И няма да ме приземи! Да ме отрови...
С шепата си пръст от грешки сиви.
Когато с ветровете споря, горда.
Оставам към луни, слънца, помни ни!
Мен и моите орли...
И моите простори!

Смела съм! По-силна съм от вчера.
От утрото си повече съм мъдра.
Не ме е грижа колко ли треперя,
когато в себе си сега се мръдвам.
Защото силна съм! И два пъти по-смела.

2007

Без десет (Нуждая се от мъничко обичане)



През десет мисли гоня твоя мисъл,
подадена ми в миг на луда сляпост.
Не те упреквам. Ти не си ми писал.
И няма капчица вина в остатък.

След десет писти има моя писта,
приканваща ме да стоя в обратност.
Не ти се хваля. Аз не съм я искала.
Отговорности текат към мен оттатък.

И в десет други паметно се влюбих.
Не съм го искала. Направих го безкрайно.
Портрета ти случайно вчера счупих.
Прощавай. Минало. Незнайно.

Десет пъти се виних напразно,
затова, защото не умея...
да се връщам или да избягвам.
Всички десет бяха епопеи.

Но няма повече. Изпразних си сълзите.
Годините си пропилях в отричане.
Не ме отказвай, звук на самотите!
Нуждая се от мъничко обичане...

2007

Настигане (центрофуга вдън)



А в половинките час се побираше...
Тътен на бяла зора.
Идваше, Нещото идваше.
Дихание парно в дъха.

И удари бурни в гърдите,
и тътен сред делничен шум -
Нещото следва следите,
що аз заличавам наум.

Колона от сили ми бди.
Бумтежът се блъска по крачките.
Стъпвайки вяло встрани,
изкривява се пътят на плачене.

И внезапно затихва. Така!
Сякаш даже и звук го е нямало.
Няма Нещо. И Нищо. Сама,
безразборно сама съм останала.

2007

Като Едит (на завеса живот)



Завесата ми падна. Скриха се декорите.
И песента ми с публиката си замина.
Едит Пиаф помаха от отворите,
с които тайничко душата си заринах.

Завих се в мене! На врата почуках
изгубена във вечния антракт.
Спектакъла във крачките си счупих.
Изкуствено, суфлирана живях.

Сценарият ми тъжно ме подмина -
наум го знам, дори насън играх.
Живях на сцената. До капчица умирах.
И после в хиляди се разпилях.

Но не свърших! Дълги са ми нотите.
Като агония, отровена река.
Лъкатушене на роли из вагоните
с делнични и празни колела.

Бях винаги царица и слугиня,
нищожна и велика, смях и жал...
Аплодисментът ми отдавна е затихнал,
отдавна са цветята само кал.

Пръски ръкавиците целуват.
Падането беше твърде истинско.
Последните ми реплики си тръгват,
а после тях... въжете е увиснало.

Едит Пиаф се смее над финала ми.
Сбогуваните думи винаги презрях.
Печално тъжен е антракта ми -
живях актриса, като тях умрях.

На една завеса живот бях...

2007

Изгубване (Намислих си)



Намислих си едно момиче -
прекрасно, весело и със очи,
в които вятърът се преоблича,
а слънцето рисува синеви.

Намислих си... че ме обича.
Както капката целува цвят.
В ръцете и' усмивки тичат,
а нозете галят свят след свят.

Неспирно й рисувах стаи от звезди.
А мислите й със криле окичих.
Тя беше просто всичкото. Преди
да се замисля, вече я наричах

"Себе си"... нима е странно име?
Толкова красиво ми звучи...
Звезди и дъжд в косите и' изсипах,
в сърчицето и' пчелички приютих.

Направих й възглавница от залеза,
във стъклениците затворих й порои.
Тя беше мен, във мен, опазена
от моите страхове и главоболи.

Покоят ми и цялата ми Дивост.
Изписвах я с лъчите на луната.
И бях пълна, и я имах...
Може би пък беше Тя театър...

Но я загубих. Тя самичка си отиде.
Един ден нямаше я вече в мен.
Замина си. Без думи. Без обиди.
Светът без нея беше променен...

И все я помня... Колко ме обича.
Как в очите си събира в цяло къс.
Същото изваяно момиче.
Любов, живот и благост, хъс...

Но знам, че няма да се върне.
Премного исках я, за да я имам...

2007

Живот (утре съм друга)



Ръцете ми, два облака, са меки
и от тях дъждец с копнеж роси.
В усмивката ми - домове, пътеки.
Скитницата всякъде не спи...

А мене скитница веднъж нарече.
Един-единствен път го промълви...
Но ти, безумецо живот, обрече
ръцете да осъмват все сами.

А устните... молитви да не искат -
Моленето питомно е, кротко.
Пък аз съм дива, горда, липсвам -
една гальовна черна котка.

Напомням ти, навярно, на лавина,
която кротката ти същност разпилява...
Но знаеш ли, какво, че си ме имал?
И аз те имах. И съм те живяла.

Същинско съм торнадо със очи.
Мълнии, изгарящи със трясък.
Пред мен приличаш ти на куп трески.
Последица, парче, остатък.

И спри да ми се смееш тъй надменен.
От утре вече ще съм друга.
Животе мой, дори да си последен,
ще те живея, както ще си струва.

Ръцете ми два облака са меки
и от тях дъждец с копнеж роси.
Забравям домове, пътеки...
Забравям за живота си преди.

2007

Събрана (разпиляна във всички)



Вятърът ми писа снощи песен.
Звездите ми изпратиха комета.
Светът ми подари красива есен,
по която драскаха хлапета.

Онзи бриз (от лятната почивка)
изревнува ме, направи серенада.
Есента ме преобърна, странно жива,
цяла нощ не бях и бях октава.

Цветята днес ми пратиха поема.
И слънцето пошепна ми измислици.
Помоли ме земята да я взема
и да я скрия в прашните си страници.

Тефтерът на душата си напълних.
Плажът ме отрупа с бели мидички.
Зорницата в косите ми изгуби се,
птички ме изпяха в медни ивици.

Морето нежно ме преплува.
Един орел ми подари криле.
Помаха ми с очите пеперуда.
А заек ми услужи със поле.

Толкова богата и непразна!
Сътворението в мене се крепи.
Поезията Пътя ми показа,
ковък лъч му в плочките внедри.

И въпреки че в твоя свят съм сива,
и въпреки че там не съм това,
ако погледнеш в мен, ще ги откриеш -
всичките неземни чудеса.

2007

Удавяне (в теб и във чувства)



Тича дъждът, играе на гонене -
капка след капка, ръмят сетива
на устни, които в моите ровят,
и някакво чувство над суха трева...

Нежно ме галят страните на вятъра,
капка по капка ми пее пороя.
Облаци пишат, напук на Създателя,
че въпреки всичко съм твоя.

Локва се стича, протича през пръстите,
сякаш е купичка пясък.
Мокро ли с тебе се влюбихме,
дъждовно и крайно неясно?

И тя, любовта ни, е точно такава -
безумно течение, помитане диво...
Аз те обичам, а ти не забравяш,
че съм просто стихийно красива:

опъната струна под водопад.
На такава магия приличам.
Ведрата се леят в сивия свят,
приближават нас, нашто обичане.

Но никой вихър не ще ни надвие -
нашите бури са по-силни от воя.
И никой потоп не може да скрие
следите ни в локви в пороя.

Остава ни само да пиеме капките.
Една по една и съвкупно.
Устните същи не ти ли загатнаха
копнежа за твоя целувка?

И посрещни ме ти там, сред мълнии, трясъци,
прокарай нежно пръсти през косите.
Мокри и в мислите, сред тътнещи отблясъци,
да бъдем две стихии в низините.

2007

Ще бъда (за да бъдеш)



Ще бъда любима на твоите пръсти,
в косите ти нощем ще пиша.
Денят ти на мен ще е кръстен,
в ухото ти нежно ще дишам.

Години секундни в длани ще слагам,
ще пея в очите ти гъдел
и цяла нощ неназовавана
ще спомням ти едно несбъдване.

Ще бъда прозорец към твоите устни.
От мечтите ти ризи ще шия.
В мен ще се търсиш. Ще се напуснеш.
В дома ми гнездо ще си свиеш.

Ще бъда и ключ в сълзите ти скрити,
и буря в гръдта ти желязна.
Не ти обещавам, че ще ме има,
щом с вятъра боса изляза.

Навярно ще тегне в гърдите ти ужас.
Но аз съм жената, не просто момиче.
Хем ще ме мразиш, хем съм ти нужна.
Приеми ме такава. Или ме обичай.

Невярно ще литне от пръстите ято,
шепи след него ще стиснеш.
Аз ще съм също в онзи остатък,
който желаеш и никак не искаш.

Ще бъда... за да бъдеш и Ти.
Това не ще да потиснеш.

2007